Преди четири години зърнах просветление. Може би беше нещо друго. Не съм сигурен как да го класифицирам, нито пък имам с какво да го сравня. И въпреки че беше само мимолетен проблясък, той даде началото на странна верижна реакция от събития, които промениха живота ми завинаги.
Да видим дали мога да си спомня точния развой на събитията и как любовта ме избави от кармата ми.
Беше средата на февруари 2019-та. Не съм сигурен я дали беше 17-ти или 19-ти, но си спомням, че се събудих със световъртеж, гадене и болки в гърлото. На път за тоалетната едва не припаднах. Не можех да се държа на краката си и трябваше да се подпирам на мивката, докато пръсках студена вода върху лицето си. Когато най-накрая усетих, че имам силите да го направя, се върнах в леглото и се обадих в офиса, че съм болен. Задрямах моментално след това. Ту се събуждах, заради треската, която ме тресеше, ту заспивах, защото нямах сили да се държа буден. Всяко такова заспиване бе съпроводено с ясни, цветни, кохерентни сънища. В едно от поредните събуждания, видях на часовника, че са минали едва двайсетина минути, откакто се обадих в работата. Бях изумен. Как бе възможно това, при положение, че сцените от тези сънища сумарно надвишаваха няколко часа?! Съдбата наистина има чувство за хумор, защото това, което предстоеше да се случи, щеше да засенчи времевия парадокс, с който току-що се бях сблъскал.
Спах през по-голямата част от деня и пропуснах възможността да си купя лекарства от селския супер, а най-близкият работещ магазин беше на 40 км. Животът в провинцията си има своите недостатъци, спор няма. Както и да е. Беше късно вечерта, а аз все още имах висока температура. Тъкмо се канех да се върна в леглото, когато телефонът изпиука, известявайки ме за ново съобщение. То беше от приятелка, която току-що бе загубил свой близък роднина. Докато ѝ пишех, опитвайки се да я утеша и стоически се мъчех да не припадна, поради 40-градусова треска, от която целият се тресях. "Ха! Ето защо се нарича треска!" - си помислих тогава, сякаш съзнанието ми бе напуснало тялото и просто наблюдавах в трето лице случващото се. Опомних се и продължих да пиша съобщения. Опитвах да намеря думи, с които да изразя чувствата си за загубата на любим човек. Нещо, което многократно бях преживял дотогава. Следващото нещо, което си спомням, е експлозията от стотици мисли или идеи, които избухнаха почти едновременно в главата ми. Подобно на фойерверки, те бяха силни и ярки и придаваха смисъл на всичко. Енергиите, вселената, животът, хората - всичко придобиваше смисъл. Сякаш някой току-що беше заредил в мозъка ми наръчник за всичко от А до Я. Трябваше само да си помисля за нещо и нов набор от идеи-фойерверки избухваше, обяснявайки същността на това, за което току-що бях помислил. Осъзнах, че може би е добра идея да започна да записвам всичко, което ми дойде на ум, за да мога да го прочета по-късно. А и в случай че забравя нещо на следващата сутрин.
Започнах да пиша в тетрадката, която имах наблизо, но ръката ми не можеше да се справи със скоростта, с която стотиците идеи се появяваха от нищото. Процъфтяваха в смислено обяснение на даден процес или явление и изчезваха, оставяйки знанието си след себе си. Тогава реших да се запиша с диктофона в телефона ми. Думите излизаха от устата ми много по-бързо от това, което ръката ми можеше да произведе, но все още не можех да смогна на "големия взрив", създаващ нова вселена в главата ми. Отчаяно се опитвах да уловя някоя мисъл и да я задържа. Опитвах се и подтискам ужасната кашлица, която започна да ме мъчи по-рано вечерта. Въпреки болестта си се чувствах зареден с енергия от това, което ми се случваше. Дума по дума изграждах концепцията за философия, която щеше (и успя) да промени целия ми живот. Запис, после друг, след това още един. И още един. В един момент осъзнах, че вече е сутрин. Всичко беше толкова нереално. Сякаш току-що се бях събудил от сън, който щеше да размие безследно в реалността. С нежелание се насилих да си легна и да поспя.
Събудих се с нетърпение да прочета и изслушам това, което тетрадката и гласовите записки предлагаха като фрагменти от миналата нощ. Толкова нетърпелив, че не забелязах, че единственото, което бе останало от болестта ми, бе възпаленото гърло. Втурнах се във всекидневната и отворих тетрадката. Представете си шока ми, когато видях половин дузина недовършени изречения, написани с изкривена версия на почерка ми. След това проверих гласовите си записки. Когато чух четири-пет последователни изречения, разтеглени в неколкоминутен низ от отделни думи, последвани от прокашляния, опити за овладяване на дишането, ново кашляне, отново думи... Стомахът ми се сви на топка. Закашлях се тежко. Именно тогава започнах да се чувствам отчайващо безполезен. Нямаше и следа от това, което се случи преди едва няколко часа. От хилядите идеи обясняващи същността на всичко бяха останали едва няколко изречения... Докато съжалявах, че не съм записал дори и една хилядна от случилото, внезапно осъзнах, че все още имам достъп до знанията, които ми бяха дадени. Можех да си спомня абстрактния смисъл и свързаността на всичко, за което си помислех. Независимо дали ставаше дума за живота, вселената, емоциите, хората, обществото, човечеството - с лекота намирах смисъла на каквото и да ми бе дошло на ум и можех да говоря с часове, обяснявайки основите му и взаимовръзката му с всичко останало. Бях спасен! Или може би не?
Спомням си, че си мислех, че най-разумното обяснение за предишната нощ е, че мозъкът ми бе изгорял от високата температура. После се запитах какво ще стане, ако не е така. Намерих две сравнително добри обяснения: или бях тотално изперкал поради мозъчно увреждане, причинено от треската, или по някакъв начин бях отключил древно, всемирно познание, закодирано в ДНК-то ми. Какво пък, ако то ми е било дадено от някой или нещо, което сетивата ми не могат напълно да регистрират? ... Реших да не оставям въображението си да се развихри, а да подготвя план за действие - ако бях изкукуригал, тогава щях да бъда просто поредният луд на света, НО ако това абстрактно знание беше нещо истинско и надеждно, тогава трябваше да действам. Трябваше да го споделя със света, защото то не беше мое, за да го запазя. Обадих се на сестра си и на най-близките си приятели и им разказах какво съм преживял. Въпреки че повечето от тях ме подкрепиха, усетих техните съмнения и резерви. Сякаш това беше просто поредният ден, в който някой ги залива с глупости. Не можех да осмисля по друг начин това, което се случваше.
Следващите няколко дни прекарах вкъщи, преглеждайки целия си живот през призмата на новопридобитите знания. Ясно виждах грешките, които бях допуснал - както тези, за които бях наясно преди, така и тези, които пренебрегвах и повтарях. За първи път в живота си почти получих пристъп на паника. Страхувах се и в мозъка на костите си, че няма да имам достатъчно време да изкупя вината си и да поправя всяка допусната грешка. Че няма да успея да помогна на другите да избегнат грешките, които сега виждах толкова ясно. Тогава не осъзнавах, че страхът трябва да бъде овладян и укротен. Ще поговорим повече за страха по-късно. Мислех, че най-добрият начин да помогна на хората е да ги напътствам, да посочвам грешките им и да казвам, че това е грешно или правилно. Че другите хора си губят времето, правейки лесно предотвратими грешки. Така се роди идеята за "The Radiant People". Създадох уебсайт за проекта, започнах да провеждам уебинари по Zoom, да споделям знанията си, да водя блог и да споделям мислите си в социалните мрежи. В крайна сметка успях да помогна на няколко души да се справят с емоционалните си травми. Някои от хората, на които помогнах, се свързаха обратно с мен с информация за религии, източни философии, лекции на западни психолози и научни експерименти и теории, които по един или друг начин потвърждаваха абстрактните идеи и им придадоха повече детайли и яснота. Чувствах се изключително окуражен да продължа по пътя, който бях избрал. Утвърди се и вярата ми, че каквото и да се беше случило през февруари, имаше по-висша цел.
Обобщено, следващите няколко години протекоха така. Продължих да помагам, където можех и да предлагам помощ, където смятах, че е необходима. Вселената, в отговор, потвърждаваше убежденията ми със знаци, които някои хора биха нарекли невероятни съвпадения. Аз не бих ги нарекъл така, защото в известен смисъл очаквах те да се случат. Въпреки силната ми вяра в убежданията и делата си, се страхувах, че няма да успея да постигна някои от целите, които си бях поставил. Най-вече, че няма да успея да направя света по-добро място за всички. Особено за деца ни. Страхувах се, че "The Radiant People" няма да достигне до хората, които имат най-голяма нужда от него. В някакъв момент започнах да се чувствам обезкуражен и откъснат от проекта. По време на пандемията ме уволниха без предизвестие и спестяванията ми започнаха да намаляват. Изоставих блога, уебсайта и неделните уебинари. Продължих обаче да споделям мисли в социалните мрежи от време на време и да давам съвети, комуто ги бе потърсил от мен. Толкова. Чувствах се свързан с хората, а не с проекта. Той някак си беше загубил значението си за мен. Следващите няколко години бяха трудни. Знаех, че трябва да се върна към проекта, но просто не намирах начин. В известен смисъл може да се каже, че не се чувствах готов, нито пък че е настъпил подходящият момент за следващото невероятно съвпадение.
Действията ни блестят и сияят, когато са водени от любов.
Продължих да срещам хора от цял свят. Успях да помогна на някои от тях, а Вселената продължаваше да ми предоставя доказателства и подробности, за да продължа да изграждам собствената си философия за живота. В продължение на 6 месеца кандидатствах за работа и бях отхвърлян. Всеки път. Две седмици по-късно напълно пренебрегнах егото си и признах какво наистина искам да работя. След още две, ме поканиха на интервю за позиция "в развитие", която се оказа точно това, което исках. Ще ви разкажа повече за това друг път.
Това ми помогна да завърша изграждането на моята философия за даване на смисъл на всичко. Оказа се, че тя е по-скоро концепция за живота от типа "всичко е любов". И така започнах да я прилагам във всичко, което правех. Ден след ден.
И резултатите не са нищо друго освен невероятни!
Свързах се отново с някои приятели по такъв начин, че сега сме повече братя, отколкото приятели. Общуването с майката на дъщеря ми е много по-добро. Дотолкова, че дори бившата ми свекърва, която имаше всички основания да ме мрази, сега с удоволствие ми предлага домати от градината си. Щастлив съм в работата и хората ме хвалят за добрата енергия, която излъчвам. С дъщеря ми сега имаме толкова силна връзка, че хората често ни казват, че малко ни завиждат. Само ако знаеха колко лесно е да се изгради! И как това ми помогна да изляза от кармичния цикъл, в който бях попаднал. Проектирането на любовта във всичко, което правех, ми помогна да видя нещо, което преди не бях в състояние да видя - разликата между това да действаш от любов и да действаш, ръководейки се от страх. Ето как ми се разкри кармичният ми кръг: както много други хора, имах погрешна представа за любовта и затова вместо от нея действията ми бяха движени предимно от страх. Разпознаването на тези две основни сили в действията ми ми помогна да се откъсна от него. Кармичният кръг. Онази единствена грешка, която правите отново и отново, но не я забелязвате. Благодарение на това как любовта се разкри пред мен, успях да забележа гореспоменатата грешка и в един много важен момент избрах любовта пред страха. Не мога да опиша чувството на свобода, което изпитах в този момент. Сякаш току-що бях излязъл от най-дълбоките, най-тъмните и задушаващи дълбини на океана. И най-прекрасното е, че мога и все още мога да усещам същото чувство във всяка своя мисъл и действие. И точно тогава осъзнах истинската цел на "The Radiant People". Това не е нова философия или религия. Това е начин на живот, свободен от мислите и желанията, които не са истински за нас. Начин на живот, който е пряк път към истинското щастие. Начин на живот, който е решение на много от проблемите на нашия свят. Сега се чувствам подмладен. Сега се чувствам готов. Сега се чувствам завършен. Сега съм готов да предам на света "The Radiant People".
Ако четеш това, моля, приеми моите благодарности за това, че си тук. Това означава много за мен. Това означава, че и си на път да осмислиш този хаос. За мен ще бъде привилегия и чест, ако ми позволиш да се присъединя към теб в това пътуване.
Ако приемеш, ето как смятам да ти помогна:
Ще споделя знанията си за енергията, частиците, нашата вселена, времето, любовта, страха и хората. А вие сте добре дошли да го споделите с тези, които сметнете за подходящи. Не искам признание или благодарност.
Към всяка публикация в блога ще има видеоклип в канала Една Истина в YouTube. Ще се опитам да публикувам всяка седмица.
Ще споделям всички интересни статии или видеоклипове, които намеря, в социалните мрежи.
Ако в някакъв момент пожелаеш да се присъединиш към мен, за да подкрепим заедно другите по пътя им, ще се радвам да чуя твоята идея.
Още веднъж благодаря, че си тук!
Не забравяйте, че не си сам!
The Radiant People / Една Истина
П.п.
Тъй като дословният превод на The Radiant People (сияйните, лъчествените хора) придобива друго звучене, занапред проектът в превод ще се нарича Една Истина. Под същото име ще бъдат създадени YouTube и Facebook профили.
Comments